18 юни 2013 г.

Mеждународна научна конференция "Изследване на културното наследство - състояние, резултати, перспективи" (11-12 ноември 2013)

Институтът за етнология и фолклористика с Етнографски музей
при Българска академия на науките
 в рамките на „Дни на наследството в ИЕФЕМ-БАН 2013”


организира
МЕЖДУНАРОДНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ
„ИЗСЛЕДВАНЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО –
СЪСТОЯНИЕ, РЕЗУЛТАТИ, ПЕРСПЕКТИВИ”
София, 11-12 ноември 2013

В началото на новото хилядолетие светът изживява същински бум на културно наследство. В България се натъкваме на него почти навсякъде и ежедневно – изложено в музеи; разгърнато в археологически и архитектурни ансамбли; инсценирано на празници, фестивали и концерти, пред туристи и медии, но и от самите медии; предлагано в магазини и по сергии; сервирано в ресторанти. През последните години се разкри дори нематериално културно наследство, за чието съществуване хората извън определени политически и научни кабинети в Париж и София не бяха и подозирали. Ръст бележат и полаганите грижи: достойните за ранга „наследство” културни форми се идентифицират, анализират и класифицират по специални научни методологии, а боравенето с тях е кодифицирано в закони и наредби. Употребата на самото словосъчетание „културно наследство” в политиката, медиите, туризма, всекидневните разговори и дори в научни текстове е почти инфлационна и затова – непрецизна и безразборна. Често то е използвано синонимно на „традиция”, „минало”, изобщо на „култура”, даже на „идентичност”.

Странно е, че при толкова динамични процеси и така мащабно производство на културни наследства българската етнологията, като се изключат публикациите и дейностите, обслужващи самото производство и управлението на културното наследство, обръща сравнително слабо внимание на този нов (или може би не съвсем нов) феномен. С желанието да навакса „изоставането” и да подтикне към по-нататъшни изследвания, настоящата конференция ще обърне внимание на политиките, стратегиите и практиките при създаването и боравенето с културни наследства.

Изложените по-горе най-общи наблюдения от всекидневието вече открояват някои от проблемите и полетата на възможни научни дирения (музеят като медия, пазарът на културно наследство и т.н.), а въпросите, които биха внесли конкретизация, могат да бъдат стотици и да се множат, тъй като почти всеки един от тях може да бъде насочен към отделни равнища (глобално, национално, регионално, локално) на протичане на процесите. Ето някои от тях:

Какви са дискурсите и кои са актьорите (групи, институции, вкл. онези в Париж и Брюксел) при създаването на наследство, как се дефинират и разпределят ролите?

Кой има правото или властта да решава какво е наследство и какво да се прави с него; как се осъществява легитимацията? Кои са всъщност наследниците и искат ли те да наследяват? Какво искаме и какво не искаме да наследяваме? Този въпрос е съвсем резонен предвид разрива между оценките на експертите при конкурсите по програмата „Живи човешки съкровища” и мненията, изразени чрез гласуване по инициатива на в. „Стандарт” през 2012 г.

Има ли нежелано наследство? В наследство обикновено се превръщат не цели културни форми и практики, а отделни техни фрагменти. Как се осъществява изборът? Кои фрагменти се смятат за добри, представителни, престижни или красиви? Кои се възприемат като „лоши” и се потискат или укриват? Как първите се натоварват с нов или допълнителен смисъл, стойност, значение? Как се адаптират към господстващите представи за културно наследство?

Какви са мотивите, интересите и целите (идеални и икономически; локални, вътрешно- и външнополитически), както и стратегиите и практиките при производството на наследство? Кой печели и кой губи конкурсите за титлата „наследство”? Как националната политика/програма се „спуска надолу”, какво се променя и губи в хода на комуникацията; какво в крайна сметка хората разбират, усвояват, прилагат?

Как се прокарват инициативи „отдолу нагоре”, ако такива съществуват? По какви критерии се избира наследство „отдолу”; различават ли се те от националните; как се постига компромис? Как протича интеракцията между отделните йерархически нива (концентрация на власт, лобиране и т.н.)?

Създават/изострят ли се конфликти в хоризонтален план (между конкуриращи се групи, селищата, държави) при оспорвано наследство и как се разрешават? След като „нещо” е вече сертифицирано или издигнато по друг начин в ранг „наследство”, какво се случва с него, как се използва то и титлата, кой има достъп до него и право да го експлоатира? Променя ли се то (или дори става нов културен артефакт?) и отношението към него; консервира ли се или е отворено за иновации? Как се осъществява икономизирането и комодифицирането му?

Как се разказва за наследството във всекидневието, медиите, документите (напр. в досието за конкурс – какви наративни стратегии се прилагат); как се визуализира и инсценира (филми, фотографии и т.н.)?

Поглеждайки към недалечното минало, следва да се запитаме има ли съвременното производство на културно наследство свои исторически предшественици или образци. Могат ли да се смятат за такива, например, централно дирижираната художествена самодейност и йерархизираните фестивали (общински-окръжни-национален) за народно творчество? С какво е по-различен конкурсът за „живи човешки съкровища”, реално „унаследил” от социалистическото минало йерархията и методите на администриране, оценяване и допускане до по-горен етап?

Тук се отваря един друг комплекс от въпроси – за властта (науката като власт!) и значението на етнологията при създаването на културно наследство, и то не само защото от няколко десетилетия насам фолклористи и етнографи са поставяни в ролята (или сами са я избрали) на културни политици, журиращи и експерти. Всъщност вече повече от век и половина именно етнографите и фолклористите са онези, които чрез присъщите на дисциплината си дейности (събиране на „живи старини”, класификация, музеализиране, архивиране, идентифициране и разчитане на скрити символики, интерпретации на странни вещи, текстове и ритуали и т.н.) влизат, както шеговито, но по съвсем сериозен повод подмята немският етнолог Кашуба, в ролята на културни креационисти или шамани и допринасят за създаването, утвърждаването и репродуцирането на наративи, образи и традиции, които сега след пореден прочит, подбор и дообработка биват повишавани в степен „наследство” (христоматиен пример е експлоатацията на текстовете на Д. Маринов). Накратко: не само чрез журиране, експертизи и помощ при изработка на конкурсни досиета, но и чрез самите си научни текстове етнологията променя културните форми и практики. Също толкова важни биха били разсъжденията върху конфликта на теории, методи и подходи в ситуации, в които етнолози искат едновременно да направляват и изследват процеси, свързани с културното наследство. В първия случай те неминуемо трябва да стоят на есенциалистки позиции, а във втория – да заемат конструктивистки. Могат ли тези два теоретични подхода да бъдат помирени? И бидейки актьор в създаването на културно наследство, а с това автоматично и обект на етноложко изследване, може ли етнологът да създаде и достатъчната дистанция, за да погледне отвън?

Не на последно място трябва да се каже, че културното наследство е не само продукт, но и белег на модерността, т.е. методологически би могло да се разглежда и на метаравнище: на какво е симптом културното наследство, за какви съвременни обществени настроения, развития и кризи свидетелства?

От желаещите да допринесат за изясняването на посочените или други същностни проблеми очакваме резюме с обем от 1500 до 1800 знака, вкл. интервалите, до 10 юли 2013 г. на адрес: nasledstvo2013@gmail.com.

English version
Bulgarian Academy of Sciences
Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum
organizes
 an international academic conference

STUDYING CULTURAL HERITAGE:
CURRENT ISSUES AND FUTURE PERSPECTIVES
Sofia, 11-12 November 2013

as part of the “Heritage Days 2013”
at the Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum

CALL FOR PAPERS

At the beginning of the new millennium, the world is experiencing a real cultural heritage boom. In Bulgaria we come across heritage almost everywhere and every day – displayed at museums; exposed in archaeological and architectural ensembles; staged at celebrations, festivals and concerts, for tourists and for the media, but also shaped by the media; offered in shops and market stalls; served at restaurants. In the recent years, even intangible cultural heritage emerged. Along with UNESCO, an impetus for developing cultural heritage has been given by a range of policies and EU programs (i.e. for the development of rural regions, transborder cooperation, certification of culinary specialties, “united in difference”, and European Capital of Culture). Local initiative groups, NGOs, and trade associations, e.g. in the sphere of tourism and culinary art, have also contributed to it.
 

In addition, there has been an increase in the safeguarding efforts: cultural forms worthy of heritage status are being identified, analyzed and classified according to special scientific methodologies; furthermore, their management is codified in laws and regulations. The use of the very phrase “cultural heritage” in politics, media, tourism, everyday conversations and even in academic texts has been rather inflationary and thus – vague and haphazard. It is often used as synonymous to “tradition”, “past”, and even to “culture” and “identity”.

It is strange that in view of such dynamic processes and such large-scale production of cultural heritage, Bulgarian ethnology, with the exception of the publications and activities serving the production and management of cultural heritage, has paid considerably little attention to this new (or perhaps not so new) phenomenon. Aspiring to catch up and promote further studies, the conference will focus on the policies, strategies and practices of making and managing cultural heritage. The above-mentioned general observations have already highlighted some of the problems and fields for possible research (the museum as a media, the market of cultural heritage, etc.). The more specific lines of inquiry are numerous, and could further multiply, as each of them could relate to the different levels (global, national, regional, local) of the process. Here are some of them:

What are the discourses and who are the agents (groups, institutions) of heritage production, how are their roles defined and allocated?


Who has the right or the power to decide what heritage is and what should be done with it? How is heritage legitimized? Who are the “heirs”, and do they want to inherit?

Is there unwanted heritage? Usually, only particular fragments of cultural forms and practices are turned into heritage. How is this selection made? Which fragments are considered good, representative, and prestigious? Which ones are perceived as “bad”, and for that reason suppressed or kept hidden? How do the former get loaded with new or additional meanings and values? How are they adapted to the prevailing ideas of cultural heritage?

What are the motives, interests and objectives (ideal and economic; local, related to internal or foreign policy)? What are the strategies and practices of heritage production? Who are the winners and the losers in competitions for the heritage title? How is the national policy/program submitted top-down, and what is changed and lost in the course of its communication; what do people eventually understand, adopt, and apply?

How are bottom-up initiatives pushed through? Which are the criteria for selection of heritage “from below”; do they differ from the national criteria; how are compromises reached? How does the interaction between the various hierarchical levels (power concentration, lobbying, etc.) work?

Does contested heritage cause/exacerbate conflicts between competing groups, villages, and states; and how are these conflicts resolved? Once a “thing” becomes heritage, what happens to it? How is it (and its title) used? Who has access to it? Does it change (or even become a new cultural artifact); does the attitude towards it change? Is it conserved or open to innovations?

In what ways do people talk/write about heritage in daily life, in the media, in the documents; how is it visualized and staged (films, photos, etc.)? How does cultural heritage become an economic resource or commodity? 

Looking back to the socialist past, we need to bring up the question whether the present-day production of cultural heritage has any historical predecessors or models. Another set of questions relates to the issues of power (science as power!) and the role of ethnology in heritage production, and this not only because folklorists and ethnographers have been put in the role (or they have chosen it themselves) of cultural politicians, jurors and experts for several decades. In fact, for more than a century and a half it has been namely the ethnographers and the folklorists who (through the activities inherent to their disciplines such as collecting “living antiquities”, classifying, musealizing, archiving, identifying and reading hidden symbolism, interpreting strange objects, texts, rituals, etc.), as the German ethnologist Kaschuba jokingly as much as seriously pointed out, assumed the role of cultural creationists or shamans, and contributed to the creation, establishment and reproduction of narratives, images and traditions, which after a repeated reading, selection and reworking are now elevated to the rank of heritage.

In short, ethnologists transform cultural forms and practices both through serving as jurors and providing expertise, and through their academic texts. Just as important would be to reflect on the conflict of theories, methods and approaches in situations, in which ethnologists want to both direct and study heritage production. In the first case they have to inevitably take up essentialist positions, in the second case – constructivist ones. Could these two theoretical approaches be reconciled? Could ethnologists, being actors in the making of cultural heritage, and thus objects of ethnological study at the same time, distance themselves enough to take a look from the outside?
 

Last but not least, it should be remarked that cultural heritage is not only a product, but also a feature of modernity, i.e. it could be methodologically viewed at a meta-level as well: what is cultural heritage a symptom of, and to what public dispositions, developments and crisis situations does it testify?
 

If you would like to contribute to the discussion on the issues presented above and on other relevant problems, please, send us a paper abstract of 1500 to 1800 characters, including spaces, by July 10th, 2013, to the following e-mail address: nasledstvo2013@gmail.com. You will be informed about the acceptance of your proposal by July 31st, 2013 at the latest. Selected papers will be published in an edited volume. There is no conference participation fee.
 


ADDITIONAL INFORMATION
 
The working languages of the conference will be Bulgarian and English. The conference will take place at the premises of the Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum, located in the city center of Sofia.


The conference takes place in the framework of the “Heritage Days 2013” (November 9-16th, 2013) initiative – a week-long series of events including a national folk song contest, museum exhibitions, an Open Doors Day at the Ethnographic Museum, and others.

Няма коментари: